Постинг
25.05.2010 19:17 -
Смъртта - друга форма на битието
Дефинирахме душата като съзнание и разбрахме, че съзнанието за самия себе си прави възможна непрекъснатостта, континуитета. Въпреки постоянната промяна на материалното тяло през многото десетилетия живот, то винаги възприема себе си като „същото” Аз. Непрекъснатостта на идентичността не се разпростира само върху годините на земния живот, а върху целия ритъм, чиито фази наричаме живот и смърт. Душата е тази, която, сменяйки телесните си обвивки, събира опит на земята, за да преживее после една освободена от материята компенсаторна фаза, която наричаме „смърт”. Смъртта не е „нищо”, а само противоположна по полюс форма на битието. Затова и умирането не е нищо друго, освен прекрачването на прага, който дели царството на живите от царството на мъртвите.
Обикновено наричаме сферата на физически живеещите хора „този свят”, а непознатия свят на мъртвите означаваме като „онзи свят”. По място този и онзи свят не се различават, а по-скоро са сравними с различни нива на възприятието или на съзнанието. Така, както „страната на сънищата” не показва по-различно географско разположение от нашата реалност, така и „онзи свят” се отнася най-вече до границата на нашето възприятие. Не си струва да обсъждаме съществуването на „онзи свят”, защото то задължително се извежда от съществуването на този свят. Законът за полярността постановява, че нещото, което определяме като „този свят”, трябва да има своя противоположен полюс. И него ние наричаме „онзи свят”.
Означенията идват от гледната точка на човека с физическо тяло. Но когато човек прекрачи прага на смъртта и се озове в онзи свят, за него внезапно онзи свят се превръща в този, защото „този свят” е винаги само собственото местонахождение. Сега за него нивото на хората с физически тела, към което той вече не принадлежи, е онзи свят. По този начин умирането става субективно преживяване, чиято обективност се подсигурява единствено от полярността. Само нашето полярно съзнание ни е принудило да изживяваме като живот и умиране безвременния, продължаващ вечно живот. Както за човек, наблюдаващ слънцето, то залязва зад хоризонта и едновременно с това изгрява за друг човек, който също го наблюдава; макар че слънцето не знае нищо за това, защото в действителност то нито изгрява, нито залязва.
По подобен начин стои въпросът с раждането и смъртта. Това, което от наша гледна точка е смъртта на един човек, от гледна точка на отвъдното е неговото раждане. Умирането на онзи свят се празнува едновременно от нас, земните хора, като раждане на дете. Който поне малко се освободи от субективността на проявленията, ще разбере, че този и онзи свят, раждане и смърт в края на краищата са едно и също. Едва в нашето полярно съзнание единството се разделя на противоположности, едновременността се превръща в последователност. Човешката душа, изгонена заради знанието от лишеното от време и пространство единство, трябва да премине през мрака на материалния свят по протежение на субективната ос на времето, да се научи да се развива и става по-осъзната - винаги с цел да затвори кръговрата чрез завръщането си към първичното единство.
Пътят на човешката душа е път на ученето и е подчинен на неговия закон. Учебният процес, чиято цел е съвършенството, е дълъг път, по който се напредва с безброй малки крачки. Той включва много заблуждения, но и много корекции. Само веригата от прераждания, изглеждаща ни на нас, хората, безкрайна, гарантира крайния успех.
Отделните инкарнации могат да се сравнят с различните класове в училище. Това, което наричаме земен живот, отговаря на определен клас от учебната програма, с неговите задачи, проблеми, трудности, успехи и неуспехи. Периодът на учене е последван от ваканция, по време на която понякога трябва да се наваксат недостатъчните или пропуснати уроци. След ваканцията - нов клас. В зависимост от това, колко от учебния материал от предишния клас се е интегрирал в съзнанието на ученика, той преминава в следващ клас или повтаря същия.
Съдбата работи на същия принцип. Единствената разлика е безкрайното й търпение, което отново и отново предоставя на човека възможности да усвои ненаученото и да компенсира грешките си. Животът означава учене, независимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно.
В своята цялост съдбата е разбираема само на фона на прераждането. Ако изолирано се спрем на един живот, наистина можем да се усъмним в смисъла на силата на съдбата - което докарва някои хора до отчаяние. Ясно е, че в този живот не всички имат равен старт - и това със сигурност не е по вина на обществото! И от религиозна, и от атеистична гледна точка е доста трудно да обясниш на някого, защо именно той е зърнал светлината на „този най-добър от всички светове” ням или сакат, парализиран или дебилен. Дори да се позовем на неведомата Божия воля, в тези случаи едва ли ще успеем да убедим човека в някаква смисленост.
Само че без смисъл животът става непоносим за човека. Търсенето на смисъла на живота е фундаментална потребност. Едва когато човек е готов да освободи живота от изолацията на неповторимостта и да го възприеме като брънка от дълга верига, той ще разбере смисъла и справедливостта на съдбата. Защото съдбата през конкретния живот е резултат от досегашния учебен процес в неговата цялост.
Няма коментари